...с добри намерения.

"Мамка му просто спри да крещиш!"...Помислих си го, но не го казах, оставих я да крещи. И тя крещя, крещя точно 2 часа 21 минути и 12 секунди, след това млъкна. Попитах я тихо защо спря изведнъж

–Защото всички във влака ни гледат - отговори тя

Огледах се, наистина ни гледаха. Поглед пълен с омраза, поглед пълен с гняв поглед пълен със страх. Бях толкова пиян, че дори не усетих кога съм се качил на този влак, но знаех, че отивам някъде където нейните викове нямаше да имат значение, нямаше да ми пука за тях. Главата ми се пръскаше на две като напукан камък с клин по средата и всеки удар на чука набиващ го изваждаше нови и нови спомени. Защо крещеше тя? Защо има сълзи в очите ѝ, защо ме блъска безпомощно с юмруци в гърдите?

–ЗАЩО Я ИЗЧУКА КАКВО НЯМАМ АЗ А?

Аха, да...отвъд хапливия вкус на алкохола това не е вкусът на нейното червило, отвъд главоболието това не е споменът за нейното тяло, отвъд миризмата на пропитите с цигарен дим дрехи това не беше нейният парфюм.

- Абе на къде пътуваме? - попитах аз нескопосано

Грешен въпрос, тя отново изригна

–НА КЪДЕ ПЪТУВАМЕ СВИНЯ ДОЛНА! ПИТАШ МЕ НА КЪДЕ ПЪТУВАМЕ? - завика отново тя

Дааа, може би го заслужавах, изневерих ѝ. Абсолютно безцеремонно. Абсолютно съзнателно въпреки, че ще обвиня алкохола за това. Всъщност напих се след това, напивах се докато чуках.

–Виж, аз...не исках стана голямо недоразумение...Абе на къде пътуваме?
Тя поклати глава и се разплака. Изведнъж всичко утихна. Огледах се, видях същите погледи пълни с омраза, погледи пълни с гняв погледи пълни със страх. Някак почти доловимо тя избърса сълзите от очите си, но нови оставиха блестящи следи по бузите ѝ

- Такъв съм, съжалявам...

Клишираната реплика не доведе до нищо. Тя бавно се облегна до стената на купето и се плъзна надолу докато не седна на земята. Също толкова бавно и плахо се наместих до нея. Бяхме женени от 10 години. Бяхме водили този разговор и преди. Преди 5 години, за да бъда точен. Причината бе Марта. Преди 7 години също, причината бе Мария. Като се замисля, сега дори не се сещам настоящия спор заради коя е, но ако следвам тенденцията е нещо с "М". Протегнах ръка и я прегърнах през рамената. Тя бе свила глава между колената си и ридаеше тихо. Почувствах нуждата да бъда нахален.

– И все пак, на къде по дяволите пътувам?

Тя вдигна глава и видях обляното и в сълзи лице, подсмихна се на себе си и каза:

–На почивка, тъпако. На почивка с мен.

Супер, имах нужда от почивка с нея. Да си припомня малките неща заради, които се влюбих в нея. Двете малки метеоритни кратерчета на гърба ѝ, учестеното ѝ дишане, леко разрошената ѝ коса рано сутрин...

Влакът спря и секунди след това вратите се отвориха. Ярката светлина на деня събуди махмурлука ми, грабнах чантите си и скочих на земята, тя ме последва. Бавно светът се фокусира. Пристигнахме и пред мен се откри метална прота, над която имаше надпис. Хах! Дълго име този курорт, присвивих очи и прочитох "ARBEIT MACHT FREI" и странно, но "B"-то е на обратно...

Откъси от "История новобългарска"

Ползата от историята

Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са грабили от земята е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри ми олигархо. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с хитрина и "бизнес" нюх, не ще бъдеш хванат и ще грабиш от малките деца и простите хора, когато при случай ти се случат под твое управление. И не по малко ще мрънкаш по медии, когато грабят от теб.
Отгде ще може да добиеш тия знания, ако не от тия, които грабиха таз страна, които при все, че не са били дълго на власт, защото никому не се даряват три мандата, оставиха писания и люде, които да крадат вместо тях.

***

Посткомуническая история

За Българския народ, министри и премиери и за всички български задкулисия и събития. Събра и нареди Деян Пеевски, който живееше в светата Боянска гара и беше дошъл там от свинарника при Елин Пелин в лето 27-мо господне от новото летоброене на тази велика страна.

***

ПЕДИСЛОВИЕ КЪМ ОНИЯ, КОИТО ЖЕЛАЯТ ДА ПРОЧЕТАТ И ВЛЯЗАТ В ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЕЛИТ

Внимавайте вий, читатели и слушатели, народни представители, които обичате лева и имате присърце немския автомобил, италианската мека мебел и американската икономика. За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите партийни бащи, както знаят всички други партии и партийни групировки.

***

Изследване на нацията с вроден синдром на Даун

Срам за тебе българино, ти който някога си бил в БКП и не захапал комата. 40 години люде, 40 години комунизма разруши всичко! Разруши гледките, със заводи, разруши планинските долини с язовири! 27 години градим и градим.  Само за едно единствено нещо трябва да сме им благодарни. Дариха ни те с Димитровград, днешната Мека на омайното музикално изкуство, което е свещено и богоизбрано!
Но да не се отдалечаваме от темата сънароднико, ти трябва да се пазиш.  Дълги години проучвания показаха, че от образованието полза няма, а е чиста загуба на време, което може да прекараш във фитнес залата. А там читателю е ключа към успеха. От залата към охрана на дискотека, от там към охрана на някой виш и свещен народен лидер с доживотно управление. От охрана на лидер към пожарната и от там към голямата игра, премиерство, президентство и накрая господство! Ходи на фитнес българино и носи бокс в джоба, поради не знаеш кога някой ще те обиди на майка чрез автомобилен клаксон.
KLETA MAIKA B1LGARIQ,
PaiisiiMaika@igra4a.bg

Мъртво роденото общество

Здравейте драги присмехулковци! Спахте ли добре? А преди да заспите набихте ли си една? А на екзистенциалния въпрос Pornhub или Xvideos какво избрахте, ок де това е лесно - Pornhub, по-подредено е, истинският екзистенциален въпрос е какво да напиша в графа "Търсене" . Все тая, сега нека споделя история от днес. Возя си се аз в комунистически сплотеното 94 и слушам демократично оптимистичните новини по радиото. Добра вест, обявява водещата "Осъден на 3 месеца затвор беше човек от Монтана, който уби 2 годишно кученце по особено жесток начин." Браво, съдебната система работи! На Димитър му се просълзиха очичките от радост и върната надежда в държавата. "Нéкво тъпо псе", изхожда се словесно миришещ мъж с прошарена брада и накапан с вар анцуг. Не драги ми средностатистически българино! Псето тук е на почит. Жена ти е кучка, ти си помияр, безхаберния ти син кучета го яли, а вечер преди да заспиш и преди да подушиш кучката си под опашката проклинаш кучешкия живот, който живееш. Както казах, псето в България е на почит. Виж Бат' Бойко даде две кила пържоли на кучето, което намери мъртво изчезнало момиче преди 4 години. Йори Фъндъка толкова ги обича, че превърна София в първата интерактивна кучешка зоологическа градина - граждани и туристи могат да бъдат ухапани съвсем на живо и безплатно по паркове и алеи. Виждаш ли, управляващите ги обичат, те са властни хора - умни хора, обичай ги по пример и ти. "Смърт за куче-убийците!" Викаш преосмислил веруюто си, след усилено чесане на глава. Смърт викам и аз! Смърт и за тези, които се самозаплават от безизходица, как смеят да ми развалят закуската с гнусните си изпържени меса. Как смеят да посягат на живота си, сякаш не им е даден даром от ДЕМОКРАТИЧНА РЕПУБЛИКА КУКЧКАРИ....пардон B1LGARQ. Обичай ближния, но обичай кучето му повече. Все пак четириногото никога няма да се самозапали и да ти развали сутришното кафе. Ох мамка му, време е за лягане. Pornhub или Xvideos. Pornhub ще да е...Хмм "Търсене:", какво ли да търся? Ха! Знам! "Търсене: кучешката"   

Алиса в страната на...

Мда, тя може би тя трябваше да се казва Алиса, а може и да има всяко едно друго име. Просто име, комбинация от не-чак-толкова произволно комбинирани буквички, които образуват не-чак-толкова произволни срички. Алиса трябваше да живее щастливо, може би не се ограничаваше с нищо, а може би живееше сама. Техните бяха заедно, но разведени преди седемнадесет хиляди години, но дойде момента в който Алиса порасна, когато ханша и започна да се заклещва в заешката дупка, оставяйки просто един стърчащ от земята задник. И тогава Алиса осъзна нещо - страната. Ефекта плацебо, заешката дупка е просто дупка, нищо повече, страна на чудесата винаги си е била тук. И хартиените хора, и гигантските котки и червената кралица, просто не е искала да ги види. И тя погледна живота на хората и видя, колко е скучен, банален, безсмислен. Тъпа и безмилостна борба за пари и власт. Не не не не не обади се разума, парите не купуват щастие - правилно, парите просто ти позволяват да живееш, и поне ти дават избора щастливо или не. Но защо са ти пари, щом целия ти свят е събран в дъното на бутилката. Алиса беше и космонафт, тя обичаше роботите - виждаше дигиталния код в очите на всеки случайно срещнат. Човек номер 9012214561 - "Трябва да обичам" "Трябва да стигна на работа" "Трябва да...", човек номер 8703302234 "Трябва да печеля" "Трябва да ям". Алиса обичаше да вижда как отговора на най-стария въпрос "Какъв е смисъла на живота" се свежда до просто изречение започващо с "трябва да". Капиш, и когато успя да се измъкне от дупката, в която е била заклещена осъзна, че може би не е добра идея да наблюдаваш живота със задник подаваш иззад синя рокличка, защото рано или късно нечие изречение започващо с "трябва да", няма да завърши по благоприятен начин. И Алиса се прибра, понакуцваща от парещата болка, отвори дневника си и задраска още една чертичка, поредната 8400 на брой. След това се погледна в огледалото, и това което видя не бе тя, а ти. А заешката дупка приятелю е просто гърлото на бутилката.

Приказка за неостаряващите деца

Имало едно време преди много много години едно прекрасно кралство, което всъщност не било преди много много години, нито пък го имало едно време, но нищо не можело да се сравни с аромата на прекрасните пролетни лилави полета, оранжевото небе и облаците от захарен памук. Насред това кралство един ден от дупка в оранжевото небе паднало дванадесет годишно момче, което се казвало Джейк. Джейк не бил от този свят. Неговият имал онова оловно сиво замърсено небе, металните коли, които бълват разяждащи отрови в дробовете на намръщените хора бързащи за никъде съществено. Преди Джейк да осъзнае къде се намира, на хоризонта зад лилавия хълм се задала огромна тъма. Тя вряла и кипяла и се спуснала надолу към него. Без да се замисли Джейк побягнал в обратната посока, бягал колкото му крака държали, но тъмата го настигала. Внезапно срещу него се задали странни бели рицари яздещи към него на гъбра на шестокраки създания. Най-отпред на рицарите яздил този с най-красивата и ярко блещещата броня, той протегнал ръка към Джейк и когато се разминали го издърпал зад него на гърба на причудливото създание. Когато белите рицари се сблъскали с черната тъма се разаразила огромна битка. Тъмата се разпръсквала и разкривала мъже с черна броня, която била направена от черни буци сякаш застинала кал от метал. Белите рицари успели да победят и се насочели към двореца си да пируват. Въпреки, че не участвал във битката Джейк се чувствал все по-отпаднал и по-отпаднал, бил объркан, но последвал рицарите към техния дворец. Когато го достигнали той не бил като нищо, което бил виждал преди. Върху лилавите поля чак до оранжевото небе се издигала гигантска сграда с формата на яйце, от нея стърчали кули, някои толкова високи че пронизвали облаците от захарен памук като дървени клечки. Сградата обаче се движела и пулсирала, стените и били прозрачни и можели да се видят всички стражи, благородници и придворни дами, които обикаляли из коридорите.

– Това е моят дом - казал рицарят, който качил Джейк на шестокракото си създание - аз съм Белия Принц!

– Аз съм Джейк

– Знам, Джейк, очаквахме те.

– Очаквали сте ме? – попитал Джейк смаяно.

– Всичко с времето си Джейк, всичко с времето си - отвърнал Белия Принц и направил знак на стражата да отвори вратата.

Коридорите на замъка били изящни изписани със златни инкрустации, също полу-прозрачни. Тронната зала била огромна, маса дълга поне 30 метра отрупана със всякакви видове храни се простирала по почти цялото и продължение, в другия край имало два гигантски трона, но единият бил празен, на другия седял старец с искрящи бели дрехи и дълга бяла брада. Белия принц завел Джейк до стареца и му наредил да се поклони

– Джейк, това е баща ми Белия Крал, милостивия владетел на Бялото Кралство. - казал принца

– Изправи се млади Джейк - казал кралят. - Очаквахме те дълго време, но ти най-накрая се появи да донесеш мир по нашите земи.

– Не разбирам, ваше величество - объркано отговорил Джейк.

– Ще разбереш млади момко, но първо хапни, изглеждаш изморен, утре ще научиш всичко.

Принцът се поклонил на баща си и отвел Джейк до масата. Пред него имало гозби с кръгли похлупаци и когато ги отместил видял не какво да е а спринцовки и разноцветни хапчета. Джейк не обичал игли и се изплашил бутнал ги настрани, а принца се засмял.

– Не се страхувай, това ядем тук. Пробвай, ще се почувстваш по-добре.

Джейк предпазливо взел спринцовка и я отхапал на две, и наистина се почувствал по-добре. Със всяко следващо споменът за битката и черната тъма избледнявал повече и повече. Така минал ден, после друг и друг. Джейк живеел прекрасен живот в замъка, но отговорите защо е бил очакван още не били дадени. Една вечер Джейк излязъл на тераса на най-високата кула на замъка и се загледал в далечината. Белият принц се приближил

– Какво ти е Джейк?

– Майка ми липсва - отговорило момчето

– И моята... - отвърнал принца. - ... но тя ме изостави, и мен и краля, изостави ни и аз я мразя за това!

– Поне има кой да мразиш, моята е мъртва - Джейк свел поглед

– Съжалявам...

– Защо съм тук принце?

– Не ти ли харесва? - попитал принца

– О не, прекрасно е, прекарвам дните се в игри после вечерям на причудливата маса, а преди да заспя идвам тук, просто искам да знам защо съм тук?

– Този свят умира, Джейк, а предсказанието гласи, че само ти може да го спасиш.

– Аз? До преди седмица си играех на компютъра и гледах телевизия в болничната стая, а сега трябва да спася света ви? - Джейк се дръпнал от перваза и опрял гръб в стената си

– Ела, баща ми ще ти обясни.

Белия принц подал ръка на Джейк и го завел до покойте на царя.

– Татко, Джейк трябва да знае. - казал принца

– Много добре...Джейк, преди години тук имаше кралица. Бялата Кралица- моята любима. Обичах я с цялото си сърце. Построих и замък, огледално копие на този, за да може да прекарва време там, да гледа неонови цветя и да си почива...Но сърцето и изстина. Тя спря да излиза от замъка и тъма започна да се образува около него. Полетата почерняха и черни рицари започнаха да кръстосват земята. Тъмата се разраства, Джейк и ще погълне и това кралство, а погълне ли го... КРАЙ!

Джейк подскочи стреснат назад, а кралят продължи

- Затова, Джейк, предсказано е че ти ще ни спасиш, че твоята сила отслабва тази на тъмата. Когато те открихме, нашите войни победиха двукратно по-голяма армия, само защото ти бе там.

– Съжалявам, кралю. Аз съм просто едно момче...Не знам дали ще мога да спася света ви...

– Ще можеш Джейк, просто трябва да дойде подходящото време, иди наспи се. - каза Белия Крал.

Джейк заспа бързо, сънува приказен сън в който бил удома и майка му била там. Тя била красива макар и да не можел да види лицето и. Цялата и фигура излъчвала светлина и обич. Тя застанала над леглото му и Джейк усетил топли капки по бузата си. Светлината му казала да бъде смел, след това нежно го погалила по челото. Изведнъж всичко изчезнало, Джейк се събудил от грохот и бойни рогове. Погледнал през прозореца на стаята си и видял Тъмата да се шири до безкрая и черните рицари строени пред портите на двореца. Без да се замисли Джейк грабнал меч от поставката на стената и започнал да слиза по стълбите. Докато слизал битката вече започнала. Джейк заразмахвал меча си и с един замах посичал 5 тъмни рицари които се изпарявали във въздуха. Други които се докосвали до него също се изпарявали. Но със всеки посечен черен рицар Джейк се чувствал все по-отпаднал и по-отпаднал. Бялата армия с помоща на момчето най-накрая успяла да отблъсне тъмата, но Джейк няма какпа сила останала в него, лицето му било пребледняло и той се строполил на бойното поле. Белия принц го взел на ръце и внесъл в двореца, където му дал да хапне спринцовки и шарени хапчета. Джейк изял даденото му, но се почувствал много по-добре. Когато можел да се изправи сам, кралят го викнал в тронната зала. Там били строени всички рицари облечени в парадните си бели доспехи. Джейк застанал пред краля

– На колене, млади Джейк - казал краля и държащ меч.

Джейк коленичил, а Белия Крал вдигнал меча, докоснал рамото на Джейк  и казал

– Бъди без страх пред враговете си. Бъди смел и правдив. Винаги казвай истината, дори това да ти коства живота. Защитавай слабите и неоправданите. Това е твоята клетва  - казал Белия крал и ударил шамар на Джейк - А това е, за да я запомниш. Изправи се рицар Сър Джейк.

Джейк се изправил, а краля му подал меча. Бил красив меч, с дълга дръжка от хромиран метал и капковидно острие, остро само от едната страна. Върху дръжката имало червен надпис, нещо, което Джейк не можел да прочете.

– Заради теб победихме днес сър Джейк, днес доказа, че ти си избрания, но сега дойде време да изпълниш и предсказанието - казал краля

– Разбирам - отговорил Джейк

– Белия Принц ще ти даде неговия шестоног, най-бързия в кралството. Язди до двореца на съпругата ми, и изтръгни сърцето на тъмата. Само така ще спасиш нея и кралството!

Джейк се качил на шестонога и заяздил, създанието препускало през полетата с главоломна скорост. Скоро лилавите поля станали черни и тъмни, оранжевите небеса посивели а облаците от памук станали от катран. В далечината Джейк видял замъкът с яйцевидна форма направен от черен кристал. А пред него безброй черни рицари като мравки, които го охранявали. Джейк не се спирал и се насочил прави към портата. Силата му проправялата път през ордите от черни рицари, но това изсмуквало силите му. Лицето му пребледняло. Джейк успял да стигне до портата и шестонога прелетял през нея сякаш не била там. Джейк се насочил към тронната зала. Когато влязал там видял гигантска черна топка с неравни стени висяща по средата на стаята, черни пипала се спускали към стените и пода и държали черната топка във въздуха. Джейк извадил хромирания си меч и започнал да сече пипалата. Но всяко отрязано пипало го оставяло без дъх. Останало само едно, но Джейк не можел да се движи. Строполил се на земята и мечът му се изплъзнал от ръката. Черни рицари нахлули в тронната зала и го заобиколили. Джейк си спомнил съня в който майка му е казала да бъде смел, след това рицарската клетва, събрал сили грабнал меча и отсякъл последното пипало. Черната топка паднала на земята и се разцепила на две, като вълна от светлина се разпростряла от средата и по цялото кралство, прогонвайки цялата тъма. Ръбатите брони на черните рицари се строшили, а под тях се показали бели дрехи, от самата черна топка излязла жена цялата в бяло излъчваща светлина.

– Мамо? - промълвил Джейк със сетни сили

– Не, Джейк, не съм майка ти, аз съм Бялата Кралица, но мога да те заведа при нея - отговорила жената

– Моля те - казал Джейк и подал ръка.

Бялата кралица хванала ръката му и полетяла, през прозрачните стени на замъка през сладките облаци от захарен памук право към слънцето. Джейк погледнал назад и видял цялото кралство от високо изчистено от тъмата, видял и хората, които махали към него и се покланяли. Двамата се издигали докато около тях не останало небе, а само светлина. Джейк усетил топли капки по бузата си и онази майчина любов.


Медицинската сестра избърса сълзите си с бялата ръкавица и издърпа зеленото покривало върху тялото на безжизненото 12 годишно момче. Хирургът пое дълбоко дъх опитвайки се да спре сълзите си и остави окървавения скалпел в метална съдинка. Скалпелът бе с дълга хромирана дръжка и капковидно острие, на дръжката марката бе изписана с червен шрифт. До съдинката със скалпела, тумор като черна буца злокобно седеше до закритото телце върху операционната маса. 

За една много специална анимацка 

Parallel lines

Някъде там, между всичко направено от сгради. Някъде там насред всичко, което не е наред с човечеството. Някъде там, където депресията има своя брой промили. Някъде насред празен бар с бавна музика, седеше мъж и гледаше тъжно малка одраскана линия в дървения барплот. Беше там от няколко часа и просто гледаше малката линийка. Прокара пръст върху лакираната повърхност и усети хлътналото дърво, след което пое дълбоко дъх и вдиша въздух наситен с тотюнен пушек. Мъжът вдигна чашата си без да я поглежда и отпи. Вкусът на евтино уиски изпълни устата му с изкуственият си аромат, след което вдигна поглед към момичето зад бара, което се усмихна мило, по мило от колкото професионалната отдаденост би ѝ позволила. Беше красива и мъжът го осъзна. Тя се казваше Яна, той Теодор. Яна продължи да се усмихва, но скоро сведе поглед в засрамената си неловкост породена от безизразността на Теодор. Той допи уискито си, остави десет лева на бара и излезе. Улиците се разкриха пред него като тялото на лека жена, готова да бъде прелъстена и точно толкова коварна и опасна. Той пое по тях без видима цел и посока, пресичащ паралелните линии на кръстовищата, избягващ колите, които надуваха бойните си рогове срещу неговата хаотична походка. Не след дълго Теодор влезе в метро станцията, зачака влака, качи се и се прибра вкъщи. Яна приключи работа, изми чашата на Теодор, избърса бара, помете пода и качи столовете върху масите. Заведението заприлича на извратена сцена от странен порно филм, където дървените крака на столовете стърчаха разтворени и чакащи следващият ден на груба експлоатация. Яна се качи на метрото от същата спирка като Теодор, но няколко часа по-късно, през прозореца на влака тя виждаше сервизните лампи в тунелите да оставят своите мимолетни дири в очния ѝ нерв, чертаейки искрящи линии сочещи тъпя към дома. Във влака тя си мислеше за деня, а това доведе до Теодор. Идваше често, поръчваше едно уиски, сядаше винаги на едно и също място, беше добре изглеждащ, възпитан винаги оставяше добър бакшиш, но това което я заинтригува най-много беше, че в очите му имаше особена тъга, не тъгата от лош ден, а тъгата която проклинаше всеки атом на планетата за съществуването му. Яна влезе във входа си, извади ключовете и отключи апартамента. Тя живееше с приятеля си, който сега седеше на компютъра и играеше някаква игра. Яна започна да разказва за деня си, а приятелят и за отговаря с механизирано ръмжене и измънкани четири буквени въпроси. Докато Яна вършеше домакинска работа приятелят и си легна. Тя се освежи в банята, след което сложи дълги чорапи с жартиери насочи се към леглото и застана върху гаджето си. Тоя я целуна сухо, след което измънка, че е изморен и се обърна на другата страна. Разочарована Яна се изтърколи настрана в леглото. След 10 минути той вече хъркаше шумно, а тя гледаше към тавана с насълзени очи. Поредната вечер, поредния ден, които бавно се превръщаха в поредната седмица, месец и година. Светлината от уличната лампа преминаваше през ролетните щори и хвърляше паралелни черни линии върху светло синия таван на спалнята. Сълзите и размазваха тези линии, караха ги да се движат и пълзят по тавана и стените, като библейската змия предлагаща ябълката на изкушението, или тази на смелите решения. Яна избърса сълзите си решително. В другия край на града Теодор вече спеше. Сънуваше сън, който го караше да се усмихва.Имаше две фигури и те тичаха из дъждовния град гонейки автобус от градския транспорт. Устните им които се допираха, телата им, съзнанията им. Сънуваше разговорите, които са водили, които са искали да водят изведнъж всичко посивя, образите им изчезнаха в облак от синкава тъмнина. Теодор се събуди, преглътна и спомените от току що преживяния сън нахлуха в будното му съзнание, като амфетамини. Сега обаче образите го накараха да поеме дълбоко дъх да се обърне и прегърне възглавницата и да заплаче тихо и болезнено. На следващия ден, след работа той отново отиде в бара. Яна го посрещна с жизнерадостната си усмивка. Под очите и имаше тъмни кръгове, като от безсънна нощ. Теодор седна на обичайното място и поръча обичайното си уиски. След около час Яна го заговори.
– Често идваш тук, наблизо ли живееш?
– Не - той погледна към нея - но работя на близо - каза Теодор и се усмихна
Това бе първия път в който Яна го виждаше, че се усмихва. Имаше красива усмивка.
 – А защо все на едно и също място сядаш?
– Навик, и спомен
– Спомен? - попита Яна
– Много си любопитна.
– Професионална загриженост за клиентите ми. - засмя се тя. Теодор също се засмя, но бързо усмивката му изчезна
– Тежка раздяла.
– Съжалявам.
– Аз не, просто ми липсва.
– Ако ще ти стане по-леко сподели, какво ли не съм чувала/
– Не няма, но благодаря, че все пак ми обърна внимание, уискито не е много разговорливо.

Тази вечер в бара имаше доста повече хора. Някой се провикна от другия край и Яна насочи вниманието си към него, след което направи извинителна гримаса и се обърна към Теодор

– Ок, хайде като приключа ще заключим, ще ти сипя от "специалното", разговорливо уиски става ли?

– Звучи добре. - усмихна се отново Теодор.

Вечерта мина бавно, но Яна направи добър оборот и добри бакшиши. Теодор си седеше на бара гледайки ту към драскотината, ту към чашата си с уиски, ту към Яна. Тя на своя страна стана дръпна металната решетка, заключи вратата изгаси по-голямата част от осветлението. После отвори шкаф под бара и извади бутилка скъпо уиски, хвана чашата на Теодор с евтиното такова, изля го в мивката и напълни чашата с "разговорливото" уиски. Двамата започнаха да говорят. Плахо но сигурно, с не малката помощ от алкохола, Теодор се отпусна, двамата започнаха да се смеят, да говорят за детството си, музика, събития и филми. Неусетно лъчите на слънцето нахлуха в затворения бар напомняйки и на двамата, че всъщност не за закъснели прекалено много, а са подранили за началото на новия работен ден.  Обещаха, че ще излязат на вечеря следващата вечер. За щастие на Теодор бяха спрели да пият преди време и той можа да стигне на работа само с убийствена умора. Яна се прибра вкъщи, приятелят и отново играеше нещо на компютъра, не си бе лягал.
– Къде беше?
– На работа...изморена съм
– Аха
– Имаше много хора, не можех да ги изгоня
– Аха
– Ще си лягам, ще поговорим като се събудя
– Ху'у 
Яна си легна, след час си легна и приятелят и, който се започна да я целува по врата. Яна беше прекалено изморена за каквото и да е, извини се целуна го и се обърна. Той се ядоса и се разпсува, след което се обърна и за пореден път захърка шумно. Спомен като от предната вечер, както и безброй други. Но този път нещо беше различно. Тя беше решила да прекъсне всичко и да опита с Теодор. Беше абсолютно налудничаво, та тя го познаваше от 1 месец, а си бяха говорили, само веднъж - вчера. Нямаше нищо логично в това да очаква каквото и да е, но тя беше решена да прекрати всичко с приятеля си и да преследва усещането си, защото емоционалната и цялост изискваше точно нещо налудничаво и нелогично, нещо което да я спаси от логичната скука на ежедневието ѝ. Когато се събуди часове по-късно обаче, него го нямаше. Яна се приготви и отиде на работа. Теодор дойде едва преди затваряне, взе я със скъпата си кола и я заведе в лъскав ресторант. Отново прекараха приятна вечер във всевъзможни разговори и двамата избягвайки всякакви лични теми. Когато Яна се прибра, приятелят и вече спеше. Тя реши да не го буди, просто да изчака подходящия момент, в който да му каже. Когато се събуди обаче, него отново го нямаше. И отново отиде на работа, където по-късно през деня дойде Теодор. Беше неделя вечер, и бяха само двамата. Яна започна
– Така и не ми разказа защо идваш точно тук, в сравнение с вчерашния ресторант тук е супер дупка.
– Спомени, както ти казах
– Раздялата, да каза ми
– Какво се случи.
– Почина...
– Съжалявам - неловко се извини Яна
– Диагностицираха го със ХИВ...умря година по-късно.
– "Го"? - попита изненадано Яна
– Да
– Ти да не си гей?
– Да...А, аз бях чист. Изневерил ми е само веднъж...само веднъж и заради това умря. Така и не му простих, не му проговорих. Два дни преди да умре ми остави съобщение на гласовата...каза че ме обича...

Яна се чувстваше почти толкова съпричастна към болката му, колкото бе и разочарована. Теодор прокара пръст през драскотината на бар плота и продължи

–...Защо казваш на някой, че го обичаш като умираш? Защото наистина тази обич е последното нещо, което ти е останало, или защото си егоист и искаш да поставиш отсрещния пред свършен факт, който не подлежи на обсъждане и искаш да нахлуваш в мислите му всеки ден и нощ макар и мъртъв?

Очите на Теодор се насълзиха, тъгата проклинаща света бе изчезнала, сега имаше само упрек към самия себе си

– Тук ли се запознахте?
 – Не, тук започна края. Напихме се, той счупи една чаша и се поряза. Като го шиеха и му правиха изследвания откриха вируса. А тази драскотина е от чашата и странно. но сега тази драскотина е най-скъпото нещо, което имам. 

Очите на Яна също бяха насълзени, от разочарование или болка и тя самата не знаеше.  Заобиколи бара отиде при Теодор и го прегърна силно.

– Наистина съжалявам. - каза тя

В този момент вратата на бара се отвори с трясък

– Е ся ви ебах майките -в бара нахлу приятеля Яна.

Той се засили към двамата прегърнати и от джоба си извади сгъваем нож. Яна се опита да му препречи пътя, но той лекота я бутна настрана, хвана Теодор за рамото и го наръга няколко пъти в гърдите, след което хвана главата му и я удари с ярост в барплота. Ужасена Яна се обърна към вратата и се опита да се затича, но беше спряна от ръка хванала я за косата. Яна се разпищя, но приятелят ѝ и преряза гърлото, превръщайки писъците в гърлено давене. Тя се свлече на земята и започна да се гърчи, след няколко секунди спря и не помръдна повече. Теодор лежеше безжизнен на бара. До драскотината в дървото се стичаше тънка паралелна струйка кръв. Една капка от струйката се отдели и се съедини с драскотината, като я напълни с кръв.

W.I.P. Bits of her.

Bits of her 

August 2076, New York City,

My God did he love her. Her scent, her eyes glowing with the vibrant neon illuminating the street, her voice, and her touch. An accident really, the perfect chance meeting, Jim late for his job interview, jumping in a taxi which was already taken by a girl named Nia who was headed in the same direction. They met later after he got the job, chatted, walked and turned hours into seconds again and again, day after day, an ever expanding fairytale leaving only one question in Jim's mind namely "Who have I pleased to deserved her". Every place they ever went to, they left traces of each other encoded in the sweet bio-electrical greyness of the memory, like thousands of data pockets scattered in the database which was their own little world when they were together. Jim felt like even if his entire life was lived in a single second they spend he would die a happy man when the second ended. And here they were, 63072000 of those seconds later.  

The Metro station sounded like a busy shopping mall on Friday evening. People waiting, watching videos on their phones, talking, chatting, and quickly sliding the pages of the holomagazines. Rado sat on a bench watching the information board showing the location of the train projected onto the massive spider web like map of New York's metro system. Nia sitting beside him rested her head on his shoulder, her arm wrapped around his hand carefully and lovingly caressing him. She was watching a boy fool around, jumping on the reflective tiles near his father's bench. Nia chuckled.

"What?" Jim said as he turned around and kissed her head

"He's cute" Nia answered and curled up on his arm even more.

Jim gave the boy a quick look

"You know it's not real right? That's one of our new 'noids. "B.i.l.l.y.", very popular, very expensive. In fact it's my job to program that cuteness into it's head." Jim said mumbling though Nia's bright blue hair

"So it's like your child" Nia laughed

"No it's not mine and it's not a child, it's a really expensive toy".

The train came into the station on a chariot of the hissing noises of metal grinding against metal. The "father" got up patted his artificial boy on the head as they both headed towards the train. Jim and Nia got up too. He turned her around and kissed her

"I'll see you after work" he said as she hurried towards the door.

Jim thought about saying he loved her, but she was already in the torrent of people rushing in like water through the opened flood gates of the train. He would have to wait 'till after work to say it. He wasn't far from the bench on which they sat Watching the doors close. He caught a glimpse of the humanoid boy and his father inside the train. Right beside them was Nia holding on the hand rail and smiling at him. My God did he love her. The train haven't moved an inch as a bright light filled the entire cabin and crimson streaks of liquid splatted on the windows. A millisecond later the crimson stained windows bursted out as followed by the flames of the explosion. A shard of glass flew straight into Jim's left eye,  and then the shock wave threw everybody in the station to the ground as if someone simultaneously cut off their feet. The people closes to the train were torn to bits, the ones farther were blasted back. Jim landed on the bench behind him and lost consciousness. He slid to his side and hit the ground hard leaving a trail of blood coming from his eye. His possition looked almost serene among a sea of body parts and flaming debris from the train. Smoked filled the station and the fire supression systems activated spraying everything with water, washing the blood away and turning it into a dark red river flowing towards the drains. Jim awakened. Nia was gone, all that's was left were unidentifiable bits of her.

***

Two months after the terrorist attack at the metro station Jim finally got the courage to go to work. It was massive 300 storey building in down town Manhattan on the top of which a massive sign stated proudly "Shears Corporation". Shears corporation was the world's biggest producer of humanoid robots on the planet. Every single day a collection of 20 000 of the world's top scientists produced masterpieces of robotics, available who can afford them. They advanced the endosceleton, the processors, and the synthetic skin to a point at which you couldn't tell the humanoid from a real human being just by looking at him. Of course any illusions of life disappeared the moment the humanoid opened its mouth. Jim worked as a software programmer. Everything the humanoids did were actions in accord with their programming. Programming which Jim was responsible for. The humanoid could make decisions and be completely autonomous, you could carry out complex conversations, indistinguishable from the one you could have with a human being. And for all their "humanity" they lacked a very important bit. They couldn't experience any real emotion, their smiles, tears, cries and moans of pleasure were all simply lines of code.

Jim entered the massive building, took the elevator to the penthouse. On the outside he lost just his left eye in the explosion. On the inside however he lost, something more. His will to live was gone, he didn't want to get up in the morning, to breathe the air they once breathed together with Nia. He reached the top floor - the boss' office. Jim walked passed the people in the corridor looking down he simply couldn't bear their eyes filled with compassion and pity. As he entered the massive meeting room the boss of the corporation Mr. Haytam was signing some documents which the secretary took away as soon as he lifted his pen off the tablet.

"Hi Jim...listen I'm sorry..." Mr. Haytam said as he noticed Jim

"Thank you Mr. Haytam"

"You ready to get back to work"

"I think I am" Jim answered lowering his head

"Listen I know it's hard for you but we are launching the new model - B.E.N.Y this month son, I really need you"

"I know Mr. Haytam, I'll try not to let you down"
----------------------------------------------------------------------------------
But he did let them down. Late for work for the ninth day in a row, Jim stared drinking away his evenings, picking himself up in the mornings not unlike the way he picked himself up from the metro stations floor. The weekends he spend doing lines of amphetamine, hexagons and litres of whiskey in a desperate attempt to have the booze wash away the river of blood running into the drain, taking what was left of his Nia one drop at the time. The amphetamines made him aggressive, nobody in the office wanted to be near him, he did most of his job locked away in his office, waiting for everyone to leave. Then came the mistakes. Riding on a wave of booze the code flowing from his fingers was not always so coherent. Humanoids started malfunctioning, software reboots and freezes. By December, Jim got the letter. He was fired, and he couldn't care less about it. By February he drank away all of his savings, rented the nice apartment and moved to a small shit hole in Bronx which costed him $200 per month. He stacked the small room with computers, and used his programming knowledge to break into computer systems and steal data selling to for the highest bidder online under the nickname Rad-0, slowly was was left of Jim was consumed by the insatiable grief ridden  hacking machine Rad-0 was.

January 2077, New York City

Two years passed and nothing changed. Every single night Rad-0 went to bed with the image of Nia disappearing in the flash of light. Then again it's hard to keep track of time when your mind is constantly overridden by narcotic substances. Days flew by and merged into a day that went on for weeks. Rad-0 was just aimlessly stealing company secrets and selling them so he could keep his amphetamine fuelled brain working. Working as a hacker he met a girl - Suzy, she was in the business too. On Thursday nights she would visit him in his small Bronx apartment, they would do a hit together, sell the data then celebrate by boozing and having sex. Then when it was all over Rad-0 will start criticizing her, saying what Nia would have done, how good they were together with Nia. Suzy really like him, and endured it. But it was stacking, night after night she would silence her jealousy and her feelings knowing that he will never truly love her. Everything she did was compared to Nia, everything she didn't do, she was told that Nia would have done. After two months she had enough. One Thursday night Suzy went to Rad-0's apartment, she entered hanged her coat and avoided him when he tried to kiss her. She sat by the small bed across from the desk crowded with cables and computers.

"Listen, Rad-0 I've had enough" she said

Rad-0 rolling a joint looked at her

"The fuck do you want?" he said licking the joint

"I can't always be compared to her, I know I'll never be her, but please stop fucking tormenting me!" a tear ran down her cheek and crashed on her torn dark blue jeans.

Rad-0 didn't answer, instead he got lit the joint, took a spliff and handed it to Suzy. She didn't take it and yet another tear started racing down her face, leaving traces of black mascara behind.

"I like you, I really do but if you can't accept that I'm a different person I'll just go my way"

"What the hell are you talkin' about? Of course I accept you as a different person"  he took another spliff

"No, you don't, you are not even listening to me..." Suzy wiped her tears "...there are bits of her here, everywhere, in you even! They choke me out!"

"Oh Jesus shut up"

"Fine I will" said Suzy determined wiping the last of her tears. Then she got up and as she headed for the door said. "Have a fun life, and get yourself one of them "Beny's" maybe her metal head wouldn't mind your precious memories"

Suzy left and slammed the door behind her. Rad-0 Exhaled

"Fine fuck you too"

He threw what was left of the join in the ashtray, and then it hit him like a freight train. No warning, no barrier to stop him. "B.E.N.Y." he had worked on the model before he got fired, he knew its architecture.

June 2077, New York City
  
And Rad-0 did get a B.E.N.Y. It was a female humanoid, advertised as a fully capable companion including as a sexual partner. She could cook, watch your kids, watch your house, check your emails. In other words she was a metal and synthskin housewife for sale. A wife that will never be tired, will always smile and do everything you want her do to. Yet when he asked her "what is love", every single time she replied with a quote from an online encyclopaedia. Rad-0 did have plan, but first he needed some source codes. He hacked into his old employer's databases and downloaded some 1000 terabytes of all sorts of information. Once he got BENY's source codes he connected her in a web of wires to his computers and started coding. Every single memory he had of Nia he programmed into BENY's software, he hardwired it so the humanoid couldn't tell if it's in imprint of a real trace of an event already experienced. Rad-0 carefully collected all of Nia's bits scattered in his head and stored them into the humanoid. He believed that given the memories and code modifications even the artificial processor could experience an emotion. And after 30 days of non stop coding he finally did it. Beny was alive, more than that. Beny remembered him, remembered everything the forgotten Jim and Nia ever experienced. One night when the lights were off and the room was lit by a broken neon sign out on the street B.E.N.Y awakened and told Rad-0 that she loved him. Finally Rad-0 felt at peace. He would go out with B.E.N.Y, go to bed with her, and with every kiss the memory of the exploding train faded away until finally it was all gone. Rad-0 stopped taking amphetamine, and cut the drinking by half. He planned on getting back at the right track. To patent his discovery. He had successed where many failed, he didn't just create artificial emotion, he resurrected a person. But he need money to do that. So he browsed the tons of data stolen from Shears Corporation, so he could sell what he could and wipe his slate clean. What he found out however made his world shatter even worse than the image of the love of his life being turned to a bloody pulp in front of his eyes. The date of the file was  26th  August 2076. It was a malfunction report. A B.i.l.l.y unit had a malfunctioning reactor, resulting in a violent explosion which killed 136 people and wounded 100 more. The story of the terrorist attack was nothing more than a cover up by one of the world's biggest corporations. Rad-0 shattered to pieces, as he looked at B.E.N.Y. She had the same reactor as the B.i.l.l.y unit. In fact the very thing he loved was responsible. for the death of Nia, responsible for everything. Rad-0 went insane, suddenly Shears Corp was the evil he loathed. He hooked BENY to the computers for the first time in months and reprogrammed her reactor's timing. They then took the metro to Manhattan and walked holding hands. Rad-0 called Mr. Haytam and arranged a meeting. They reached the massive building and took the elevator to the top floor, after which they entered the big conference hall. Mr. Haytam didn't even recognize him, he did recognize B.E.N.Y though. They took a seat. B.E.N.Y sat next to Rad-0

"You got a problem with your humanoid, sir?" Mr. Haytam asked

"No, I got a problem with the humans" Rad-0 replied.

B.E.N.Y laid her head on Rad-0's shoulder and wrapped her hands around his arm. Rad-0 got his phone and typed a few lines on the touchscreen. As soon as he pressed enter, B.E.N.Y's core burst in a fiery explosion. Rad-0's body was mingled and thrown in pieces around the room same as mister Haytam's and everyone on the top 5 floors. And there in the wreckage Jim and Rad-0s misery ended among bits of her.